Наред със своите предимства за развитие на бизнес и възможности за работа, големият град се свърза и с повече време, инвестирано в пътуване от една точка до друга, а оттам и с повече разходи. За служителя мястото на работа е едно от най-важните съображения, които той взема предвид преди още да е кандидатствал за определена  позиция в съответното предприятие. От страна на предприятието, осигуреният транспорт (обществен или не) от дома до работата и/или обратно се явява голям „плюс“ за „добрия работодател“, който знае как да привлече и задържи своите служители.

Осигуряването на транспортно обслужване би била една взаимноизгодна възможност за дружеството-работодател и неговите служители, която може да увеличи както доходите на служителите, така и престижа и атрактивността на всяка бизнес организация. На помощ тук идват данъчните облекчения на предприятията, които  могат да бъдат ползвани при правилно съобразяване със закона.

Такова облекчение е уредено в чл. 210 от ЗКПО. Разпоредбата въвежда изключение от правилото за данъчно облагане с данък върху разходите: не се облагат с данък върху разходите по чл. 204, ал. 1, т. 2 социалните разходи за транспорт на работниците и служителите и на лицата, наети по договор за управление и контрол (наети лица), от местоживеенето до местоработата и обратно. В настоящата статия ще разгледаме само тази част от законовия текст, която се отнася до разходите за транспорт, направени за лицата, наети по трудово правоотношение.

За да се ползва това облекчение, разходите за транспорт трябва да са социални разходи, предоставени в натура. Определение на този вид разходи е дадено в § 1, т. 34 от допълнителните разпоредби на ЗКПО. Социалните  разходи на предприятието са социални придобивки за служителите по смисъла на чл. 294 от Кодекса на труда, отчетени като разходи и предоставени по реда и начина, определени с решение на общото събрание на работниците и служителите или, алтернативно, от ръководството на предприятието. От трудовоправна гледна точка разходите за транспортно обслужване изрично са посочени като възможност за работодателя да удовлетвори социално-битовите потребности на своите работници и служители.

Второто кумулативно изискване съгласно легалната дефиниция  е същите да бъдат достъпни за всички  работници и служители по трудов договор по смисъла на КТ.

За улесняване на правилното прилагане на разглежданите данъчни разпоредби  от работодателите и от органите по приходите, които осъществяват данъчен контрол, в практиката са въведени няколко критерия.

Критерият „общодостъпност“

Въведеният критерий изисква социалните придобивки да са достъпни за всички наети лица, т.е. всички да имат право да се ползват от тях, без да е необходимо това право в действителност да бъде реализирано от наетото лице. Това изискване кореспондира с принципа за равно третиране и изведената от него забрана за поставяне в по-благоприятно положение на някои от служителите. Критерият за общодостъпност следва внимателно да бъде анализиран, а изискването за прилагането му не винаги може да е рационално от гледна точка на работодателя. Така например, ако в едно предприятие е въведено работно време на смени, от осигурен транспорт ще имат нужда само онези работници или служители, чиито работни графици са в часове, в които няма обществен транспорт и работното място е отдалечено от местоживеенето им. В случай, че само за тази категория лица е осигурено транспортно обслужване, критерият за общодостъпност няма да бъде изпълнен и този вид социални придобивки следва да се третират като облагаем непаричен доход на съответните служители. Критерият обаче би бил спазен, ако на останалите служители се предостави друг вид придобивка, която да е в съпоставим размер на осигурения транспорт.

Идеята на законодателя e в чл. 210 от ЗКПО да не се въвеждат по-благоприятни условия за явяване на работното място на някои от служителите, предвид това, че всички служители съгласно трудовите им договори имат такова задължение.

Непарични взаимоотношения

За да не бъдат обект на облагане с данък върху разходите, социалните придобивки трябва да са предоставени в натура, т.е. по отношение на същите да не са налице никакви парични взаимоотношения под каквато и да е форма между работодателя и служителя, който може да се ползва от придобивката. Така например, няма да е социална придобивка в натура разходът за пътуване от местоживеене до месторабота, ако всяко наето лице си купува картата за обществен транспорт, като работодателят му я осребрява. В този случай може да е налице социална придобивка в пари, която на основание на чл. 205 от ЗКПО се включва във възнаграждението на лицето.

Документална обоснованост

За да бъдат признати за данъчни цели социалните разходи следва да бъдат документално обосновани по смисъла на данъчния закон чрез първичен счетоводен документ, отразяващ вярно стопанската операция

Затруднения възникват, когато социалните придобивки не отговарят на критериите за социални разходи в натура и се квалифицират като облагаем доход за лицата, които се облагат по реда на ЗДДФЛ. В този случай те се третират като елемент на възнаграждението на физическото лице, което възнаграждение обаче следва да бъде определено на пазарен принцип.

Поради своето естество на непарични, тези доходи се остойностяват в български левове към датата на придобиването им по пазарна цена. За целите на данъчния закон, „пазарна цена“ е пазарната цена по смисъла на §1, т. 8 от ДР на ДОПК, а именно: сумата без данъка върху добавената стойност и акцизите, която би била платена при същите условия за идентична или сходна стока или услуга по сделка между лица, които не са свързани. Размерът на непаричния доход следва да се определи в съответствие с цитираната разпоредба, което създава затруднения за предприятието-работодател.

От анализа в настоящата статия се стига до извода, че законът дава възможност на предприятието да избере коя е най – икономически изгодната за него схема за данъчно третиране във връзка с  разходите му за транспорт на служителите от местоживеенето до местоработата и обратно. Ако избере да извършва социални разходи в натура, тези разходи няма не бъдат облагани с данък върху разходите. Тази схема обаче  може да се прилага само ако са изпълнени всички изисквания на закона. Това изисква коректно квалифициране на разхода съгласно данъчното и трудовото законодателство.

Статията не представлява правно становище или съвет, свързан с конкретен казус или субект. Поради ограничения й обхват същата не претендира за изчерпателност по темата. За повече информация може да се свържете с автора й на имейл: slavova@tmlawoffice.bg